Беше последната десетдневка на месец Рамадан. До байрямския празник оставаше съвсем малко. Чаках най-добрия си приятел от детството, но не знаех къде ще ходим. Обикновено повечето време прекарвахме заедно нощем, обикляйки по събирания, молове и дискотеки.
Приятелят ми Абдуррахман пристигна със своята кола и аз седнах на предната седалка до него. 
- Приготви ли си нови дрехи? Празникът наближава! - попита той.
- Не! - отговорих.
- Какво мислиш, да отидем ли при шивача сега?

Кимнах доволно с глава и казах:
- Остават 3-4 дни до празника. Къде ще намерим шивач, който да ни ушие дрехи за толкова кратко време?!          

Той не беше доволен от думите ми, нито от учудването ми. Запали колата и започна да кара толкова бързо, сякаш искаше да изпревари времето с високата скорост. Спря пред едно шивашко ателие, а гумите на колата изсвириха силно. Собственикът на ателието дойде при нас и ни поздрави, личеше че се познават от доста време с Абдуррахман.
- Искаме да се веселим на празника с нови дрехи! - с усмивка каза Абдуррахман.

Шивачът също се усмихна и рече:
- Виж колко остава до празника, защо не дойде по-рано?!
- Ако трябва ще ти платим повече, важното е вдруги ден дрехите да са готови!
Мъжът се съгласи и ние си тръгнахме доволни. Цяла нощ се разкарвахме по града, нехайни за това, което губим. Мисля, че това беше нощта Кадр, а ние дори и един път не споменахме Аллах!

Живот без душа... Щастие без вкус... Опитвахме от всеки вид грях, а душата си оставаше все така празна…

Разделихме се малко преди изгрев слънце. Бяхме превърнали нощта в ден, а деня в нощ. Следваше дълъг сън – от сутринта до малко преди залез слънце. Говеене без намаз...
Докато чаках езана за разговяване, звънна телефонът. Беше един от приятелите ми, а гласът му звучеше странно. Каза ми:
- Знаеш ли, че Абдуррахман е зле?
- Не. Бяхме заедно цяла нощ, изглеждаше много добре!
- Положението му е сериозно!...

Приятелят ми затвори телефона, а аз въобще не взех насериозно казаното от него. За мен това беше просто грешна информация. Извикаха езан за нощна молитва, когато отново звънна телефона. Този път беше по-големият брат на Абдуррахман. Зачудих се какво ли иска? Дали пак няма да ме порицава за това, което правим с Абдуррахман! Но гласът му звучеше напрагнат и тъжен. Каза ми през сълзи:
- Абдуррахман е мъртъв!...

Не можех да повярвам. Образът му се беше запечатал в главата ми, а гласът му не спираше да ехти в ушите ми.
- Как така мъртъв! Какво се случи? - попитах.

Той започна да ми разказва, че когато сме се разделили, на връщане за вкъщи го е блъснала кола. Закарали го в болница, но днес следобяд починал.

Не вярвах на това, което чувах! Как е възможно? Днес дори имахме уговорка да се срещнем! Утре трябваше да отидем за празничните дрехи! Мислите ми се надпреварваха една-друга в главата, а брат му продължаваше да говори по телефона:
- Погребението е утре на обяд. Кажи и на приятелите си!...

Затвори телефона…
Чак тогава осъзнах какво става, че той наистина говореше сериозно. Престоят на Абдуррахман на този свят беше приключил. Повярвах, че смъртта е истина и че няма по-сигурно нещо от нея, че утре с Абдуррахман ще бъдем на гробището, а не при шивача, ще облече кефина и ще остави тук празничните дрехи!...

Реших да отида в къщата на Абдуррахман и да изкажа съболезнования на близките му. Качих се в колата и потеглих. Пуснах касетофона. В него имаше диск с музика и песни, изкарах го и пуснах радиото. Един прекрасен глас четеше Коран. Настръхнах целия, чувствах се сякаш светът се преобърна и Съдният ден настъпи. Спрях колата отстрани на пътя и се заслушах, сякаш за първи път слушах Коран. Сълзите ми се стичаха по бузите, а сърцето ми туптеше както никога досега.

След този момент почувствах, че истински се покайвам за всичко, което съм направил. Помолих искрено Аллах да ми прости. Промених се изцяло, дори приятелите около мен не бяха същите. Хората, които преди мразех, станаха най-любимите и най-близките ми. Тези, на които преди се подигравах, станаха най-уважаваните от мен хора.

След известно време душата ми се успокои от случилото се. Почувствах в сърцето си щастие, което никога преди не бях изпитвал. Реших да отида при шивача и да си взема дрехите. Той попита за Абдуррахман. Отговорих му:
- Той вече не е сред живите!

Той отново повтори името и започна да описва как изглежда и да описва колата му, сякаш не можеше да повярва. Отново повторих:
- Да, той почина!...

Когато ми показа неговата дреха, започнах да си спомням дните прекарани с него. Сякаш всичко оживяваше наново и нищо не се беше променило. Наистина ли беше мъртъв?! Дрехата ми беше до неговата. Седнах на предната седалка в колата, сякаш той все още беше до мен. Размишлявах... Великият Аллах беше решил да ме дари с по-дълъг живот, за да мога да осъзная това, което Абдуррахман беше загубил. Постоянно прославям Аллах, че ми отреди възможност да се покая.

Оставаше само едно нещо, което продължаваше да ме притеснява. Имам брат, който продължаваше да се лута в тунела... Дали да го оставя?! Но как, след като най-накрая открих щастието!… Никога няма да го пусна в ръцете на огъня и наказанието… Няма да го оставя, след като Аллах ме напъти!...

Изпраща: nebie mustafa

Списание "ИКРА"