Елхамдюлиллях, аз преминах от тъмнината към светлината, както се казва, на 19-годишна възраст, когато станах мюсюлманка. Много често ме питат за това как съм станала мюсюлманка и за дългия път, който изминах, затова сега с позволението на Аллах, ще се опитам да обясня и се надявам, че историята ми ще вдъхнови и други.

      Израснах като типично американско момиче, родено и възпитано в семейство от средната класа, което се състоеше от родителите ми и моята по-малка сестра. Баща ми беше военен, затова се местехме много често, но накрая се установихме във Вирджиния и там израснах.

      Семейството ми беше от християнски произход, но родителите ми работеха по цял ден и нямаха време да ни водят често на църква. Религията ни се ограничаваше най-често до празниците или до времето, което прекарвахме при баба и дядо. Ясно си спомням посещенията на Неделното училище, като дете. Спомням си, че ни говореха за Исус и за различните християнски ценности. Но когато станах тийнейджър тези принципи и идеи започнаха да ми се струват чужди и изобщо не ги приемах и прилагах във всекидневния живот.

       Първото ми запознанство с Исляма беше, когато бях в девети клас и групата ни по световна история посети Вашингтон и Ислямския център там. Беше прекрасен пролетен ден, всички носехме къси панталони и тениски и си спомням, че бях спряна  на входа на джамията. Жената ни каза: "Не може да влезете в дома на Аллах, облечени по този начин.” Всички се засмяхме, особено момчетата, защото само след малко жената донесе дълги бели дрехи и забрадки и настояваше да бъдем с тях в джамията. Колко странно, си мислех, защо това да е толкова важно? Един мъж, който не говореше добре английски, ни изнесе кратка лекция. Не е нужно да споменавам, че останах много впечатлена, но като безгрижен тийнейджър по онова време, религията беше най-далечното нещо от ума ми.

      След около година и половина ново семейство се нанесе в съседната къща. Една вечер, малко след като те дойдоха, разхождах кучето си. Когато Ум Али, новата съседка, ме видя, тя неочаквано дойде при мен. Много мило настояваше да вечерям с тях. Беше лятно време, много горещо и влажно, а тази жена стоеше пред мен, покрита от глава до пети, напълно непозната и държеше да вечеряме заедно. Първоначално категорично отказах, но тя продължаваше да настоява и накрая ме убеди. Когато я попитах защо е толкова упорита, тя ми отговори: "Исляма ни учи да уважаваме съседите си и да сме добри с тях. Сега ти си моя съседка и трябва да съм любезна с теб.”

      Бях твърде шокирана от това, но някак се успокоих. Усетих, че тази внимателна жена наистина е искрена. От тази вечер нататък с Ум Али станахме най-добрите приятелки. Беше ново изживяване и за двете ни. Тя никога не беше имала близка приятелка, не мюсюлманка, а аз не бях имала приятелка мюсюлманка и така се радвахме на различията си и ги уважавахме. Тя имаше голямо чувство за хумор и се смеехме много. Обичах децата й и се грижех за тях като за мои племенници.

      От време на време обсъждахме религията, но никога не беше принудително. Питах я за молитвите и за облеклото й. През месец Рамадан тя ме канеше всяка вечер на ифтар, въпреки че аз не постех. Голяма част от нейното призоваване към Исляма достигаше до мен чрез действия, а не чрез думи. Започнах много да я уважавам и обичам като личност, жена, съпруга и майка. За мен беше очевидно, че тя е в мир със себе си. По онова време бях доста млада, но усещах, че нещо се заражда. Беше повече от любопитство или привързаност, бях започнала наистина да приемам Исляма сериозно, въпреки че още не го усещах толкова.

      Със започване на следването ми в университета, сериозно разсъждавах върху живота си, неговата посока и цел. Коя беше главната ми цел в живота? Защо съм на тази планета, какво правя тук, на кого да служа? Върнах се към християнските си корени, но те ми изглеждаха толкова чужди. И така започнах да търся.

      Преминах през Юдаизма, Будизма, Хиндуизма – толкова много "изми”, но намирах пропуски във всяко едно от тях. С Ум Али все още бяхме заедно по онова време. Тя знаеше, че имам проблем и се нуждая от напътствие. И както винаги тя го правеше по нейния прекрасен начин, не ме насилваше в нищо. Беше до мен, изслушваше притесненията и страховете ми, винаги мила и винаги грижовна.

      За мен това беше време на големи вълнения, докато една нощ сънувах странен сън. Бях обградена от всички страни от тъмнина и в далечината виждах силна светлина, а в нея беше любимата ми приятелка, тя сякаш ме викаше, но аз не можех да отида при нея. Събудих се изумена от този сън. Какво значеше той? След много дълги нощи осъзнах значението му: тъмнината беше моят живот по начина, който го живеех, а светлината беше Исляма. Тогава реших да направя Шахада /публично заявяване на вярата/. Първо отидох при Ум Али и малко след това в джамията да го направя официално.

      Хората много често се чудят, защо една американска жена, родена и учила в САЩ, ще приеме Исляма. Тази религия често бива злепоставяна в медиите, особено, когато става въпрос за отношението към жената. Толкова много хора са объркани, когато научат, че съм избрала Исляма. Никой не ме е насилвал – това беше мой избор. Ислямът ми предложи това, което никоя друга религия не можа: душевен мир и пълно удовлетворение. Най-накрая разбрах смисъла на живота си.

     Исляма отговаряше на всеки мой въпрос, в него нямаше никакви пропуски. Всичко е открито и ясно и затова кара човек да се чувства наистина спокоен. Исляма ми даде, като жена, пълна свобода. Да, свобода! Свобода, защото Ислям е религията, която издига жените, давайки им всякакъв вид права: социални, политически, икономически и др. Това са Истинските права, посочени от Аллах, които никой човек или правителство не може да ми отнеме. Чувствам се изцяло облагодетелствана като мюсюлманка и благодаря на Аллах всеки ден, че ме насочва по правия път.

      Друг въпрос, който често ми задават, е относно реакцията на моето семейство. Чувала съм и съм виждала всичките им реакции по този въпрос. Общо взето имах доста късмет. В самото начало мисля, че никой не ме взе на сериозно, тъй като бях толкова малка /само на 19!/, семейството ми мислеше, че преминавам през някаква фаза и когато се уморя от нея, ще се върна отново към "нормалното”.

      Направих грешка, когато запазих в тайна  от семейството си приемането на Исляма и когато разбраха от трети човек, нещата се влошиха и за тях, и за мен. Имахме много оживени дискусии, особено с майка ми, но за щастие те никога не ми обърнаха гръб, не се отрекоха от мен  по един или друг начин. Омъжих се на следващата година и напуснах дома на родителите си и тогава, мисля, че те осъзнаха окончателно, че съм напълно сериозна /какъвто беше и моят съпруг, който беше мюсюлманин, разбира се/ и че това беше изборът на живота ми.

      Откакто приех Исляма, животът ми коренно се промени към по-добро. Вече не се чувствам притеснена или объркана. Знам смисъла на живота си и целта ми на този свят. Преди винаги губех времето си в излизания, ходене на плаж, прекарвах дълги часове по кина и концерти. Никога не правех нещо за Аллах или за да е Той доволен от мен. Сега разбирам колко лекомислено е било всичко това.

      Основната ми цел сега е да служа на Всевишния Аллах, докато преди тя беше да служа на себе си и на егоистичните си нужди. Сега съм на 31 – малко по-голяма и много по-мъдра. Омъжих се девет месеца след като станах мюсюлманка и в момента се радвам на две прекрасни дъщери. Животът ми е пълноценен и от тази велика нощ, в която реших да стана мюсюлманка, никога не съм поглеждала назад. Пътят беше дълъг и не винаги е било лесно, но вярата ми във Всевишния Аллах винаги ме е крепяла…