Слава на Всевишния, Когото ние възхваляваме, молим за помощ и прошка. Ние търсим защита при Аллах от злото на нашите души и от лошите дела. Когото Всевишния напъти в правия път, него никого не може да го отклони. А онзи, когото остави в заблуда, никой не може да го напъти.

 Шейх Абдул Кадир ал-Арнаут бе учен-мухаддис (специалист по хадис), известен със своята праведност и привързаност към методологията на селеф (първите три поколения мюсюлмани). Той посветил изцяло времето си, в пресяване на достоверните хадиси от недостоверните, в задълбочено изучаване на смисъла им, в тяхното разпространение и преподаване.

В ислямския свят, той станал известен като Абдул Кадир ал-Арнаут. В действителност, той се казвал Кадри, а що се отнася до името ал-Арнаут, то било заради неговия албански произход, защото арабите наричали арнаути имигрантите от Албания.

Учения е роден през 1928 год. в село Врела в Косово, когато се е водило към Югославия. Абдул Кадир израснал и бил възпитан в благородно семейство с добри нрави. През 1932, баща му, поради  преследването на мюсюлманите-албанци от сърбите, се преселил в Дамаск със семейството си. Малко след това починала майката на Абдул Кадир.   

Така бъдещия учен израснал в Дамаск. След две годишно обучение в училището „ал-Адаб ал-Ислями”, той постъпил в училището „ал-Исаф ал-хайрий”, където завършва пети клас. След което бил принуден да напусне училище и да започне работа. Работил в часовникарски магазин, но това не попречило на неговия път към търсене на знание. Денем работил, а вечер посещавал часове по Коран и фикх.

Ателието, в което работел, било собственост на Саид ал-Ахмар, възпитаник на университета ал-Азхар, който бил знаещ човек, обучаван на религиозна наука и арабски език. Той забелязал у момчето способността към заучаване на Коран и хадисите на Пророка (с.а.с.), затова решил да насочи Абдул Кадир по пътя на знанието. Един ден го хванал за ръка и му казал: „О мое момче, ти си пригоден за нуждите на знанието!”  След което му дал пари, завел го в джамията „Ал-Месджид  ал-амуи” и го предал на Шейх Абдурраззяк ал-Халяби. По този начин Абдул Кадир се присъединил към търсещите знание и започнал да изучава религиозна наука и арабски език.

Абдул Кадир ал-Арнаут не се е обучавал в официално учебно заведение.  Той придобивал знание директно от учените на своето време. Началните си знания получил от Шейх Субхи ал-Аттар и Сюлейман Гауиджи ал-Албани. Също така той се обучавал и при няколко албански учени, като Хамди ал-Арнаут и Нух Наджати ал-Албани, баща на Шейх Насруддин ал-Албани. Около десет години Абдул Кадир се обучавал при Шейх Мухаммед Салих ал-Фарфур,, през което време той преминал изпит по доста известни и авторитетни трудове, като например: „Акида ат-Тахауия”, „Нурул идах”, „Марак ал-фалях”, „Хашия”, на Ибн-и Абидин и др. Също така той преминал и през изпит по арабски език и тълкуване на Корана (Тефсир).

Той извлякъл огромна полза от получените знания от известни учени на своето време, между които Мухаммед Амин ал-Мисри, Ибн Нафи, Ар-Рафии, Абдуррахман ал-Албани, Мухаммед ибн Лютфи и др.

Що се касае до учениците на Абдул Кадир, то той ги считал за свои братя, с които заедно изучава правовата наука.

Той бил весел и остроумен човек, обичащ шегите. Сред най-добрите му качества било липсата на високомерие и това, че не виждал у себе си никакво преимущество пред другите. За него била присъща и скромността като вродено качество, а знанието прибавяло към нея още повече. Той винаги се подписвал с думите „Раб, нуждаещ се от Всевишния, Всемогъщия Аллах, Абдул Кадир ал-Арнаут, служител на науката по Хадис в Дамаск”, а понякога се подписвал като студент изучаващ науката по Хадис. Но в същото време, той бил настоятелен и смел в доказването и разяснението на истината. Не се боял да порицае възбраненото, ревностно отстоявал Сунната и бил суров по отношение на нововъведенията, и към техните извършители.

Той бил щедър, отговарял на поканите на хората и посещавал техните събирания. Не пропускал каквато и да било възможност за наставление. Когато отидел някъде, не пропускал да каже: „Еди кой си предава от еди кой си, той пък от Ебу Хурайра, че Пратеникът на Аллах (с.а.с.) е казал…”, бил уверен, не се запъвал, цитирал дословно, разказвал хадиси, касаещи дадена ситуация.

Абдул Кадир (Аллах да се смили над него), е учен-възпитател, който възпитавал и учил хората.

Самият той не е писал книги, защото считал, че уточнението на достоверните хадиси е по-важно. Той е казал: „Много книги са написани, но уточнението на преданията е важно, защото търсещите знание трябва да имат под ръка редактирана и рецензирана книга, за да може да извлекат от нея максимална полза.”

Абдул Кадир е редактирал и проверил достоверността на много известни трудове, написани от имами на нашата общност.

Най-значимият сред неговите трудове се явява редакцията на книгата „Джамиул усул мин ехадис ар-расул” на Ибн ал-Асир, върху която работил усилено в продължение на 5 години. Тази книга съдържа у себе си колекция от най-достоверните сборници (Ал-Бухари и Муслим), както и „Сунен”, Ан-Насаи, Абу Дауд, ат-Тирмизи и „Муватта” на Имам Малик.  

Няма съмнение, че студентите, търсещи знание, с позволението на Всевишния Аллах, ще извлекът от тези известни трудове под редакцията на Абдул Кадир, още по-голяма полза.

В последните си години той бил имам хатиб (четял проповеди) в джамията „Ал-Мухаммед”. А след всяка петъчна проповед хората прииждали при Шейха и му задавали въпроси, на които отговарял. Хората го обичали и уважавали, заради неговото знание и скромност.

Абдул Кадил ал-Арнауд умира в Дамаск, в петъчната сутрин на 26 ноември 2004 год. Мухаммед, неговият син, разказва: „Той легна да спи напълно здрав, но когато майка ми отиде да го събуди, той не й отговори. Тогава тя го побутна, но той вече бе мъртъв. Върху челото му имаше капчици пот.”

Молитвата дженазе се провела непосредствено след петъчната молитва. Въпреки студа, джамията се изпълнила още от сутринта, било пълно и край джамията, а също така тротоарите и улиците били пълни с хора. Погребалната молитва била извършена от сина му. В Дамаск до тогава не се били събирали толкова много хора на ничие погребение.

Казват, че: „Смъртта на учен – това е нещастие. Смъртта на цял народ е по-незначима, отколкото смъртта на учения.”

Пророкът (с.а.с.) е казал:

„Наистина, Аллах не отнема знанието, просто лишавайки от него Своите раби, ала Той отнема знанието, прибирайки учените от този свят. Когато Той не остави нито един жив учен, хората ще започнат да избират невежи водачи. И ще им бъдат задавани въпроси, а те ще издават фетва, без да притежават знание, в резултат на което сами ще се отклонят от пътя и ще заблудят останалите.” (Ал-Бухари и Муслим)

Когато починал Зейд, дошъл Ибн Аббас, защото умрелият човек бил сред притежателите на знание. Когато Ибн Аббас носел табута, от главата му паднала чалмата, на което той не обърнал внимание и дори не понечил да я оправи, докато не свършило погребението. След като заровили с пръст Зейд, Ибн Аббас застанал над неговия гроб, желаейки да каже нещо, но започнал да заеква. След което заплакал и промълвил: „Който желае да види как Аллах прибира знанието, нека да гледа, така Аллах отнема знанието – със смъртта на учените!” (Ат-Табарани)    

Нека Всевишния Аллах да възнагради добрия учен Абдул Кадир, да издигне неговата степен и да опрости неговите грешки! Амин!