Спечелил похвалите на нашия Пророк (с.а.с.) един герой на Исляма Ебу Дюджане се разболял и легнал на легло. Това честито сърце, отдало живота си на религията и вярващите, вече се приготвяло да се сбогува с този свят. Радост от всички години отдадени в полза на хората се четяла по устните му. Всяка една негова усмивка цъфтяла като цвете върху устните му. С всяка въздишка, която поемал и отдавал, благодарността му към Всевишния Аллах се увеличавала многократно. Спомени от преживяните дни минавали пред очите му. Мечтата му да се види с Пророка (с.а.с.) отново се съживявала и кръвта му още по- бързо протичала по вените му. 
Приятелите, които идвали на посещение забелязвали как от ден на ден лицето му все повече засиявало като луната. Това чисто лице блестяло като звездите. Приятелите му виждали, че с всеки изминал ден този блясък се усилвал. 
Един ден, един от най-близките му събратя по вяра не издържал и попитал Ебу Дюджане:
- Братко, защо върху лицето ти има толкова много светлина?
Ебу Дюджане, чувайки този въпрос, малко се засрамил. Поел си дълбоко дъх, след което казал: 
 - Знам ли! - После наклонил главата си леко настрани и със срамежлив глас продължил: - Имам два навика. Най-вероятно е заради тях!...
Този отговор още повече засилил любопитството на приятеля му.
- Добре, но какви са тези навици?
Този път в гласа на Ебу Дюджане се усетил дори и ритъма на сърцето му. С мек тон казал:
- Първият е да не говоря за нещата, които не ме засягат, а другият е да не храня никакви лоши чувства към никого.