Скъпи Facebook,

Днес отново осъмнах с теб - то се знае.

Разбира се, отново не успях да стана за  сутрешната молитва.

Какво ли ще стане с тази наша дружба?! Все повече и повече ме изтощаваш. Заради заниманието с теб до късно през нощта, не само за сутрешната молитва, а вече и за работа не успявам да стана. Преди имаше една закуска, която никога не пропусках, но сега, за да не закъснея, набързо изпивам едно мляко и излизам. Не успявам да се видя с мама, не мога две думи да си кажа с нея... Не мога да се наспя както трябва... Целият ми ден минава непродуктивно... Уморен съм, изтощен съм... Едва след като се запознах с теб, аз научих какво е да спиш на работното място. Естествено, не казвам, че е заради теб. Не мога да обвинявам само теб, разбира се. Всъщност, проблема не е в теб - а в мен. Защо стана така?! Как стигнах до тук!

Когато те видях за първи път си казах: “Супер! Това е идеалният другар!” Видеоклипове, музика, статии, групи... Как само се вълнувах, когато споделих първия си видеоклип...  Чудех се приятелите ми какви ли коментари ще напишат, как ли ще коментират споделеното?!..

Ето че мненията бяха все положителни и аз... отново споделих. Отново споделях, а те отново коментираха. Те отново коментираха - аз отново споделях. След това собственото ми споделяне се оказа недостатъчно и започнах да споделям и споделеното с мен. И това се оказа недостатъчно - затова взех, че си намерих нови приятели, които никога през живота си не съм виждал... Споделих и това, което те споделяха с мен.  Всеки отново коментираше и аз отново споделях. На някои видеоклипове се пренасях в небесата... На други правих шеги... А на трети късах от смях всичките ми "приятели". Написах някои статии, с които изумих всички. С няколко снимки дори ги разплаках. Станах член на няколко групи, престижът ми скочи (!). Също така на един-два клипа плачейки се обясних в любов на маята любима. Всеки ме разбра, но не и тя!...

Съжалявам, но аз се уморих... Уморих се постоянно да лягам и ставам с теб. За какво?!  За да се изживявам, да се забавлявам, да преподавам, да разсмивам, да представям, да бъда харесван, да се обяснявам в любов... Благодарение на теб забравих дори Създателя си. Странно защо, но надеждите ми бяха в теб, а трябваше да се надявам единствено на Него-Великия Създател. Как само ти ми затваряше очите от сутрин до вечер...

Една сутрин се погледнах в огледалото. Бялото в очите ми беше получервено, а под тях имаше тъмни сенки... Веждите на лицето ми изглеждаха безжизнени, най-вероятно поради това, че отдавна бяха отстъпили израженията за смях, ярост и учудване на двуточие, запетая и скоба. За първи път забелязах лицето си пребледняло и безжизнено...

Нашият любим Пророк Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: "Споделянето на знание е зекятът (задължителната милостиня) на науката".

Но въобще не мисля, че е имал предвид теб. Може би няколко пъти съм споделил важни и нужни факти, за да не погазвам и твоето право, но де да не беше последвалото разточителство...

Но ето, че разумът ми се върна  в главата. Вече и аз съм против теб! Както казва един приятел: "Разходка напук на Facebook". Съжалявам, но те напускам. Не се нуждая повече от теб. С помощта на Всевишния вече реално ще общувам с приятелите си. Реално ще се смея. Реално ще обяснявам. Ще движа веждите и погледа си. Ръката ми ще докосва рамото на моите приятели, а не клавиатурата. И реално ще обичам. Аз не съм страхливец, реално ще се изправя пред любимата си. Реално ще й се обясня. Реално ще се влюбя…

Вече няма да коментирам молитвите по видео изображенията с коментар “амин!”. Ще отворя ръце и без теб, без посредници, пряко ще се моля на своя Господ. През сълзи ще викам, ще изричам “амин!”...

Разкайвам се за напразно пропиляното време с теб, за дето не го използвах пълноценно. Знам, Великият Създател е Опрощаващ, обича прошката... Надявам се ще прости и на мен...

С надежда никога повече  да не се срещнем ти пожелавам: Прав ти път Facebook! Сбогом!